От личен опит мога да ви кажа, че да вдигнеш сватба в Испания не е нито бързо, нито евтино, нито романтично. Да отидеш на нечия сватба обикновено коства почти същите усилия като да се ожениш (респективно омъжиш) ти самия (самата). Но ако трябва да спазваш традициите, демек да поканиш родата (само ще вметна, че семействата със само по две деца са супер-рядкост), тайфата приятели (които и качествено и количествено се приближават много до истинското семейство) и няколкото знаменитости, които познаваш (варират от местни и супербезизвестни политици до миски в конкурси за красота) и ето ти към 150 човека. Като се сметнат и 150-те на половинката ти, за да има равновесие и поне първоначално равенство в брака, та излиза, че имаш да организираш, нахраниш и забавляваш около 300 гости. Тъй като, само докато направих сметката, започнах да се изпотявам, ще оставя младоженците да смятат бюджета на сватбата си и ще ви разкажа как го видях аз като скромен гост.

Сватбата е в Аликанте. Ние с годеника ми сме част от мадридската тайфа на младоженеца, иначе казано групата от приятели и половинки на приятели наброява около 30-тина човека. На всичкото отгоре денят е събота и се пада точно в началото на т. нар. Пуенте де майо. Тази мила фраза, която преведена дословно означава “мостът през месец май” няма нищо общо с мостове над реки и други подобни майски съоръжения. Всъщност означава извънредна ВАКАНЦИЯ от по 3-4, а в този случай цели 5 дни, тъй като празничните дни се сливат по договорка между работника и неговия работодател. През годината освен задължителната платена отпуска, която е средно 30 дни, има и 4 или 5 такива възможности или “мостове”- тъй като свързват почивните дни с други почивни дни.

Приятелки на булката. Снимки: авторката

Така че сватбата е в Аликанте, пада се точно в 5-дневната мини-ваканция, а за които още се чудят на ентусиазма на тези съвпадения само ще кажа, че Аликанте е НА МОРЕТО.
Да имаш “пуенте” е много вълнуващо, но да пътуваш по време на “пуенте” може да се превърне в истински ад. Евтините билети за самолет свършват две седмици преди това. Билетите за влак също са на много висока почит и се изчерпват бързо. Има повече влакове и съответно възможности да избереш подходящ час за тръгване, а и са наистина бързи. И много удобни – докато пътуваш гледаш филм със слушалки, ставаш да се разходиш или се отбиваш във вагон-ресторанта, който си е като бар, само дето не може да се пуши. Абе няма нищо общо с нашенския експрес, дето освен че е много архивен и изглежда мръсен завинаги, спира на всяка керемидка. Освен самолет и влак, има и автобуси, които са най-евтини, но и най-бавни и неудобни.

Всъщност голямата част от компанията се придвижва с коли. В петък повечето работят до 14 часа или са си взели почивен ден, за да тръгнат по-рано, защото магистралата за Валенсия и Аликанте се превръща в бавно течаща река от автомобили всеки петък следобед. Ние с половинката ми обаче не можем да тръгнем по-рано от 20 часа и се налага да вземем автобуса, който ни стоварва на автогарата в Аликанте след 1 часа през нощта в деня на самата сватба. Оставяме багажа в хотела, вече пълен с гости на същата сватба, тъй като младоженците го бяха препоръчали в своя сватбен интернет-сайт. Тръгваме да търсим останалите из баровете в центъра, намираме ги и гледаме да наваксаме пропуснатото. Към 5 часа сутринта младоженецът Алберто заявява, че все пак ще се опита да стане навреме за бракосъчетанието, което е само след броени часове и ни изоставя. Още повече, че младоженката Марина отдавна вече си е легнала, за да е свежа и отпочинала в съдбовния ден. Без Алберто вече не е същото, така че постепенно всички се разотиват.

Приятелите от Мадрид на сутринта са с черни очила.

След кратък сън или по-скоро нощна сиеста се събираме отново на входа на общината в Аликанте, само че издокарани като за прием. Мъжете повечето в тъмни костюми, копринени вратовръзки, ризи с ръкавели. Жените в коктейлни рокли с дължина до коляното, шалове и миниатюрни чантички. В разрез с протокола всички носим слънчеви очила. Просто задължителни след подобна нощ. Освен това всички сме си сложили по една цветна значка с шеговита фраза, която е част от нетрадиционната сватбена покана. Поканата бе всъщност сватбен кит от принадлежности: торбичка с ориз, която се използва при излизането на младоженците от общината; хартиен свитък с ръчно нарисувана карта, която указва как да се придвижиш до мястото на банкета; и значка с надпис “гот ми е”, “чувствам се добре кат’ истинско кюфте”, “аз съм впечатляващ, ами ти?” и други подобни закачки. Гледката е забавна и защото става дума за хора, чието нормално ежедневно облекло са дънки и няколко вариации на тениски, но всички заключаваме, че сме много хубави и представителни. И оправдаваме напълно извънредните представителни разходи за тоалети и аксесоари, които са средно по 200-300 евро на човек.

Бащата води булката.

Церемонията по казването на “да” на младоженците прилича доста на нашенската, но не е така стриктна. Общинската съветничка, отговаряща за гражданските бракове, чете няколко реда от гражданския кодекс. Спира се най-вече върху равноправието между мъжа и жената в брака, което на испанците явно още им е национален комплекс от времето на Франко. После чете кратко нравоучително стихотворение. Но овациите обират приятелите и двете сестри на младоженците, които са се подготвили предварително да четат слово. Разказват няколко анекдота от детството и пубертета, които разнежват всички присъстващи. Родителите на младоженците обърсват по някоя и друга сълза. Ние, като зрители, също се умиляваме. Така церемонията става по-човешка и по-интимна за семействата на младоженците, които са истинските й герои.

Чашата с цветя, която след малко ще бъде напълнена с питие.

Банкетът е в градината на свекъра и свекървата. Наели са цял екип от готвачи, сервитьори и помощници. Има специален координатор за измпровизирания паркинг, както и за тоалетната, която е едно от най-добре декорираните места в къщата. Дансингът се издига върху самия басейн, на места са поставени специални прозрачни плочи с осветление и през тях можеш да видиш водата под краката ти докато танцуваш. Масите са подредени върху тревата под огромна бяла шатра. Преди да седнем да обядваме обаче се поднася аперитив в друга част на обширната градина. Сервира се бира, вино, пенливо розе и безалкохолни, както и хапки от най-добрата иберийска шунка от бут (jamón ibérico), хлебчета с пастет и пъдпъдьчи яйца, миниатюрни купички с гаспачо, порцеланови лъжички с морски дарове и прочее приумици на кетъринга. За сметка на това обедното меню е изискано-минималистично: предястийце от ябълки и гъши дроб, рулце от свинско месо в специален сос и петифури със сладолед за десерт. Но пък алкохол не липсва.

Цветята от чашата украсяват приятели на младоженеца.

След обяда и традиционното отваряне на бутилка шампанско, младоженците минават по масите, за да приемат поздравленията и подаръците на гостите. В интерес на истината повече са поздравленията, тъй като по-голяма част от гостите предварително са направили превод на някаква сума в банковата сметка на младоженците, предназначена главно за сватбеното им пътешествие в Тайланд. В нашата компания предварително бяхме се уговорили да дадем по 100 евро на човек, което не е много, но като се сметне, че сме към 30 души, се получава приличната сума от 3000 евро, която наистина ще бъде от полза на младото семейство.

Наздраве за младоженците.

Прекарваме целия следобед между дансинга и бара, където се сервира алкохол на корем и в каквато искаш чаша. Това вдъхновява приятелите на младоженеца до такава степен, че по някое време грабват гигантска чаша като за шампанско, която служи за декорация на центъра на масите за гости, нахлузват разните му там орхидеи и аспарагуси на главата си и занасят празната стъклена купа на бармана, за да я напълни с ром и кока-кола. Цялата церемония е съпътствана от викове и припявания, както и задължителното скандиране: ”Да живеят младоженците!” Пиенето от подобна чаша не е лесно, така че всички желаещи да опитат коктейла завършват поливайки обилно новите си костюми с него.

Докато правим залагания кой от ергените, приятели на младоженеца, с коя от свободните приятелки на младоженката има шанс, слънцето залязва. Така между шеги и закачки и без особено усилие тържественият сватбен обяд навърта рекордната продължителност от 12 часа. Диджеят и персонала от кетъринга се изнизват дискретно с напредването на нощта. Но това по никакъв начин не притеснява бащата на булката, който в превъзходно алкохолно настроение, организира жива верига, за да пренесе всички възможни провизии от напитки и мезета от килера до градината. Приятелите на младоженеца окупират мястото на Диджея и купонът продължава до закуската на следващия ден, когато си отиват последните гости.

След като проспиваме сутринта и част от следобеда се събираме 30-тимата да обядваме паеля с морски дарове (paella con marisco) в едно от заведенията на плажа Сан Хуан. Движенията са бавни, мнозина едва преглъщат превъзходния шафранов ориз, но настроението е все така приповдигнато. В края на краищата имаме цели 3 дни до края на пуентето за физическо възстановяване. Е, финансовото възстановяване ще ни отнеме доста повече, но пък за тази сватба ще се говори години наред. Да живеят младоженците!